Страхът от самота е онзи палав дявол, който сковава съществото ни. Подтиква ни да взимаме интелектуализирани и рационални решения продиктувани от горния етаж, разцепващи сърцето и душата.
Замисляли ли сте се колко често се ръководим от страхa, че нещо може би ще се случи или няма да се случи? Това неминуемо отвежда съществото ни в тревожните дебри на бъдещето, а там не може да има сигурност и предвидимост. Това ни прави сковани, ригидни и обезчувствени. Дори може да отключи генерализирана тревожност, паник атаки, сърдечно съдови заболявания и друг вид психосоматика.
Страхът от самотата е безсилен пред настоящето и пред вярата. Посявайки вяра и надежда в сърцето си човек отнема силите му и той спира да дава превес в ежедневието и живота.
За всеки страх има противоположна на него думичка самота-заедност, цялост, свързаност. Когато казвам това имам предвид, че не непременно е необходимо да имаме човек до себе си, за да бъдем свързани. Тази връзка се случва и в групата по принадлежност с хора с обща посока и ценностна система – може да са приятелства, работна среща, терапевтични, друг тип социални групи, фитнес групи. Там, където човек се чувства видян, зачетен и част от нещо значимо.
Лек от самотата е да потърсим коя е нашата група по принадлежност, която пълни енергийния ни извор, така че да прелива от щастие и цялост.
Друг лек е търпението и доверието в процесите на живота. Всяка опитност, която ни се предлага е възможност да разберем нещо повече за нас като хора. Да осъзнаем кои са нашите бариери, недостатъци и позитиви. Къде започват и свършват нашите лимити на този етап от съществуването ни.
Що се отнася до романтичните връзки, често наблюдавам, че хората се примиряват и избират, онзи, който най-общо казано отговаря на повече “тикчета “ ✔️от списъка с качества, които сме си задали за потенциален партньор. Истинското свързване с човек, обаче е на друго по-различно ниво, където рациото издиша. Там, където човек се чувства видя и утвърден. Където прегръдките дават усещане на дом и сигурност и където може да се свържеш през очите на другия с неговата Вселена, потъвайки в нея.
За това е необходимо да култивираме в себе си търпението и вярата. Търпението да изчакаме онова, което сърцето ни копнее и вярата, че го заслужаваме.
Така страхът от самота издиша и се обезличава потъвайки в настоящето и избледнявайки в него. Когато сме заземени, уверени в това какво искаме и решени да променим своя мироглед в името на желаното, то ненадейно се появява.
А през това време на чакане може да се опитаме да приемем всяка нова опитност като учение, в което да не се взимаме чак толкова насериозно. Ценно е по пътя към мечтаното да наблюдаваме и усещаме процесите, които работят в нас, защото всяко забавяне до даден блян и цел се оказва ценен за нас урок и той има своя смисъл в житейската ни история.